Монографията изследва българското граматично наследство през един не особено добре проучен в цялост период в историята на българското езикознание, каквото е времето между двете световни войни. Период, определян като „апогей на национализма“ в Европа, и заедно с това като време на преориентацията на лингвистиката от полето на историята към синхронията на езика. Време, което неслучайно ражда в рамките само на 8 г. (1936–1944) първите шест пълни научни граматики на българския книжовен език.
Обект на проучване в работата е кодификаторската практика на тези граматики върху материал от описанието на имената. Извлечени са нови данни в три посоки: а) за протичащите активни процеси в книжовния език, изискващи нормативна оценка; б) за обвързаността на авторите на граматиките с определена лингвистична платформа, от която те описват езиковата вариантност; в) за тогавашното състояние на кодификацията откъм различни нейни характеристики (най-вече съдържание и метаезик).

Анализите в работата са от позициите на теорията за книжовните езици, основана върху функционалния подход към езика. Изследването хвърля светлина върху един сравнително слабо проучен етап от кодификацията на граматичните книжовни норми. Етап, през който теорията на езиковата култура е новост в полето на лингвистиката, а кодификацията на книжовните норми като научноприложна езиковедска дейност все още не е формулирала ясно научните си принципи и подходи към иновациите и архаизмите в книжовния език. Липсват и ясно установени научно обосновани критерии за оценката на конкуриращите се езикови средства.

Наред с това през разглеждания период – за разлика от днес – кодификацията на книжовните норми все още няма напълно институционален характер, доколкото официален характер имат само правописните норми. Затова и в сферата на граматиката и лексиката фигурата на езиковеда кодификатор по онова време заема централно място на сцената на дебатите за книжовния език, а възприемането като „правилен“ на даден вариант до голяма степен зависи и от авторитета езиковеда. Ето защо проучването на отделните граматични описания във връзка с прилаганите от авторите кодификаторски практики е от съществено значение.