Тази книга не е историческа, не е история на българската драматургия на ХХ в. В нея няма пригледно представена периодизация на тенденциите, нито подробно поетическо описание на жанровете и идейните масиви. Не включва и всички значими автори на века, но пък включва някои периферни имена, чиито текстове ми се сториха любопитни за театралното мислене във времето на написването им. Тази книга представлява „подстъп“ към история на българската драма – ако се възползваме от една метафора на Атанас Натев, изразяваща научния жанр на търсене на опорни точки за обобщения. Доколкото и до момента няма написана цялостна история на българската драматургия от модернизма насам – т.е. от създаването на „Зидари“ от П. Ю. Тодоров и на „Вампир“ от Антон Страшимиров, които се появяват именно на границата на столетието, – тя представлява по-скоро обзор, който в случая приключва с три текста на Стефан Цанев от 80-те, последният от които – „Другата смърт на Жанна д’Арк“, е създаден в годините на падането на тоталитарния режим. (Все пак, за мен, периодът включва и последните десет години на столетието, тъй като те са непосредствено посттоталитарните.)