Стъкленото око на Гео Милев ни наблюдава и днес от зейналите и незатворени в духовната и физическа сила на България страшни гробове. Предупреждава, че човешкият дух не е подложен на изблиците на груба сила. Напомня на Вазов „Това, което не излиза, не изгасва“. В него се посочва, че поезията е неразрушима, когато е вик и екстаз, буря и славеева песен на душата на хората. Това страшно око на Гео е символ на българската трагична национална съдба и чрез него то е един вид бездънен прозорец към безсмъртната българска поетична традиция. Голямата, ужасна и същевременно слънчева традиция, която тръгва от Добри Чинтулов и Христо Ботев, минава през Иван Вазов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Христо Смирненски, Гео Милев, Никола Вапцаров и достига до наши дни.