Наказателният процес е вълнувал, вълнува и най-вероятно ще продължава да вълнува въображението на хората. Въпреки опитите на наказателнопроцесуалната теория да опише с правилата на формалната логика механизмите, чрез които интуицията на съдията въздейства върху неговото крайно решение по отношение на въпросите за престъплението и виновността, естеството на това въздействие не може да бъде разбрано и прието, без да се използва отново самата интуиция като начин за постигане на собственото си саморазбиране. Подобна задача може да бъде възложена на една „литературна“ теория на наказателния процес. Макар и във фокуса на настоящата монография да са романите на Фьодор Достоевски, в хода на техния „юридически“ прочит са направени множество позовавания и паралелни анализи и на редица други художествени произведения, чиито автори са Лев Толстой („Кройцерова соната“ и „Възкресение“), Франц Кафка („В наказателната колония“ и „Процесът“), Владимир Набоков („Покана за екзекуция“, „Лолита“ и „Виж арлекините!“) и Албер Камю („Пропадане“). Книгата се обръща към всички юристи, които обичат да четат литература, към всички читатели на литература, които се интересуват от право, както и към всеки, който е любопитен да разбере как литературата въздейства върху теорията и практиките на наказателния процес. Като осъзнава, че адресира едно специфично и рядко посещавано изследователско поле, авторът на монографията запазва надеждата си, че написаното ще развълнува повече читатели, като допринесе не само за нарастване на тяхното удоволствие при четенето на художествена литература, но и за увеличаването на критическата им способност при оценката на правните проблеми в наказателния процес.