Настоящото монографично изследване си поставя за цел да осъществи опит за разкриване на потенциала на литературата при осмислянето и прилагането на правото. Чрез анализа на юридическите проблеми, които поставят различни художествени произведения, сред които „Орестия“ на Есхил, „Филоктет“ на Софокъл, „Венецианският търговец“ на Шекспир, „Чужденецът“ на Алберт Камю, „Авария“ на Фридрих Дюренмат и др., се търси постигането на една теория, осъзнаваща своите фикционални и семиотични измерения, без да превръща самата себе си в притча. В настоящото изложение търсеното друго е другото на онова право, което е свикнало да мисли за себе си като окончателен и фиксиран източник на истина, т.е. като нещо, което трябва да бъде ясно и непоколебимо.