Монографията изследва мястото на жената в семейната и календарната обредност в общата рамка на структурирането на традиционното културно пространство на мъжко и женско и в произтичащите от това отношения между мъжа и жената. Търсят се отговори на съвсем логични въпроси: Дали трябва да се приеме категоричното отхвърляне на каквато и да е роля на жената в дълговечния човешки развой, което едва ли би било реално? Какво се крие зад пълното отрицание на жената в ценностен план? Дали това отрицание наистина може да е така пълно и категорично, дали и доколко е убедително? Аргументирани са въпроси, чиито отговори са разнопосочни – за основната медиаторна роля на жената както в календарните, така и в семейните обреди; за ролята й на биологичен и интелектуален продължител на рода, на медиатор между света на живите и света на мъртвите; за функцията на езотеричното в женското посвещаване, за спецификата на семантиката и механизма на женската инициация. Интерес представляват библейските интерпретации на ролята на жената в изводите от обстойния анализ на двата антропогонични библейски мита като симетрични и инверсни един на друг, канонизиращи в християнската култура подчиненото положение на жената. Несъмнен принос е публикуването на архива на семейство Елисавета и Христо Караминкови – един богат масив от слова между двамата съпрузи и други членове на двата рода, даващ и сам по себе си богат материал за научни изследвания. Интригуващо е епистоларното общуване между една будна, образована и мъчеща се да бъде, доколкото обстоятелствата й позволяват, духовно еманципирана жена и нейния съпруг, също представителен за времето си, „господаруващ” над жена си, мъж. Анализът на писмата, съпоставени с официалните материали от епохата, позволяват да се проследи механизмът на социално-битовото женско посвещаване във вече по-ново време. Изкристализира съществуващото напрежение между норма и реалност, между етикета и това, което е зад него.