Изследването е насочено към два различни периода на XII в., през които протичат философски и богословски дебати между латински и византийски мислители в Константинопол. Първата половина на века е съществена за Западния свят, доколкото т.нар. борба за инвеститурата е подкопала основанията и е разрушила структурата на очевидностите, характерни за ранносредновековната западна култура. Казано метафорично, светът е разрушен и трябва да се сглоби нов. Претенциите за универсалност на неговите архитекти изискват включването и на сферата на източното християнство, макар на нея вече да се гледа като на „нашето чуждо“. Универсалисткият византийски културен модел, от своя страна, предполага връзката със Запада въпреки ясното разграничаване между „нас“ и „тях“. Тя се определя като пробен камък за този културен модел. От 60-те години на века новото поколение западни идеолози, заварило един вече изграден и дори самодостатъчен свят, все по-активно се отчуждава от Изтока. Погромите срещу латиняните в Константинопол през 80-те години на века превръщат отчуждението в открита вражда. Процесът кулминира с превземането на Константинопол от войските на Четвъртия кръстоносен поход през 1204 г.