В монографията е реконструиран този културно-теоретичен облик на понятието „религия“, който се формира от ключови фигури на философи и теолози, приемащи „човека“, „човешката същност“, „човешката природа“ като концептуално ядро на своя подход към нея. В тази концептуално-хронологична верига (от последната четвърт на XVIII до последната четвърт на XX в.) са включени различни културно-философски направления: т.нар. спекулативна философия – трансценденталният идеализъм (И. Кант), „обективният“ идеализъм (Г. В. Ф. Хегел); романтизмът – „сантименталната теология“ на Ф. Шлайермахер; философската антропология на Л. Фойербах; историческият материализъм на К. Маркс; „разбиращата“ социология на М. Вебер; философско-историческата интерпретация на А. Тойнби; психоаналитичният подход на З. Фройд и еволюцията му у Е. Фром; екзистенциалисткият тип „теология без Бог“ на П. Тилих. В контекста на тези фигури и методи са разгледани в сравнителен план и подходите на редица други философи на религията, религиозни философи и философстващи върху религията хуманитаристи като: Ф. Ницше, С. Киркегор, А. Бергсон, Ж.-Ж. Русо, М. Бубер, Г. Зимел, Н. Бердяев, П. Бъргър и др. Така понятието „религия” се осмисля и обвързва с понятието и разбирането за човешката природа, за същността на човека като методологична матрица, като оптика към подбран историко-философски материал и на тази основа се предлага типология на съответни познавателни модели.